Такива размисли пъплят из главата ми, докато шляпам по джапанки и с раница на гърба в зноя на обедното августовско слънце към следващото село. Пъпля и аз, размахвайки палец, когато се зададе кола в моята посока. Правя това вече 2 км, а пътят ме води не само към далечната цел, но и към философски обобщения. Защото, когато ти си тоя, който протяга ръка, реакциите на ближния към твоята нужда, ако не друго, поне стават за храна за размисъл. Размишлявам прочее и внимавам да не се вглъбя твърде и да пропусна да махам с палец. Докато махам, понякога се вглеждам в лицата на профучаващите край мен. И няма как да не забележа извръщането на техния поглед. “От гузна съвест”, мисля си. А дали?! Защо всъщност не спират? Да ги е страх – всякакви хора има, нали, от къде да ме знаят дали няма да им направя нещо, ако ме качат. Хм, оглеждам се – не ми се струва да изглеждам страшен. Най-обикновен турист, тръгнал за някъде, разчитайки на късмета на стопаджията да стигне закъдето е тръгнал. А аз съм тръгнал за съседното село, 5-6 км, пеш, понеже следващият автобус е чак след 5 часа.
Приближава лъскав джип, вътре само шофьора. Протягам палец и си мисля, че тоя поне място има, може да му дойде добре и малко компания, но бързо става ясно, че няма да ме огрее. Отпускам ръка, за да я вдигна малко по-късно отново, този път пред възрастна семейна двойка. Колата се движи с умерена скорост и като че ли забавя ход. Секунди по-късно тя отминава и с тая си умерена скорост ми прилича на презокеански лайнер, преминаващ невъзмутимо и бездушно край сала на корабокрушенец. Ама и аз какво сравнение правя, май слънцето ме е напекло. Защо да си убиват скоростта сега хората, като все някой друг ще ме вземе. Да не са само те на пътя. И като потвърждение на тази хипотеза виждам в далечината да се задава цяла колона от автомобили. Отпивам от малкото останала ми вода и без да се притеснявам дори малко си намокрям лицето, защото скоро ще възстановя запасите в селото. Не че съм ги извървял тия 6 км, някъде на средата съм, но предчувствам, че вече късметът ще ми се усмихне. Само трябва да вдигна палец.
Десетината коли вече ги няма, отминали край мен като неизвестно колко други преди тях, а аз продължавам да вървя и да размишлявам: “Добре де, да му се не види, виждаш стопаджия на пътя, минал си през населено място преди няколко километра и е логично да си помислиш, че и той ги е минал, поне от съжаление така няма ли да спреш?” Въпросът ми остава без отговор, тъй като и от поредната група коли никой не благоволява да спре. Гледам след тях и се питам какво ли си мислят. Може би “да си тръгнал с кола, пък” или “грижата на давещия се си е лично негова”, или “тоя кой знае как псува с’я”… Забелязвам, че предположенията ми са много едностранчиви, но в тоя пек и при тоя карък какви да са. Дори се изкушавам да си помисля какво ли би било ако подминалия ме безучастно току-що новичък седан след завоя спука гума и се окаже, че няма резервна. Не, не, няма да бъда злобен, казвам си и се усмихвам широко, докато вдигам ръка пред приближаващия микробус. Шофьорът ми прави някакви знаци, от които да разбера, че е само до малко по-нататък по пътя и няма смисъл да ме качва… След няколко коли, отново игнорирали моя палец, забелязвам същия жест от страна на друг шофьор. Опитвам се да му покажа, че аз съм тъкмо до там, до това “малко по-нататък по пътя”, но явно оставам неразбран, защото съзирам недоумението му, след което и отдалечаващите му се стопове. Напушва ме смях: абе, тия от къде знаят аз защо махам и докъде съм, може даже да не искам да ме возят, нали!
Вече виждам селото, при което преценявам, че има-няма още километър и съм там. Е, чувствам се малко поизтощен, а и водата свърши отдавна, но… няма да спирам я. Разбира се не спирам, както не спирам и да махам с палец, макар това да е все така безплодно усилие. Което ме връща отново към философските сравнения и обобщения, че всъщност май навсякъде в държавата ни е така с тия дето търсят някой да им подаде ръка. И нямам предвид просещите. Ако да речем, някой започне да протестира, че нещо не е правилно, но че трябва хората да вземат отношение, защото само неговия глас не значи нищо, ние или го подминаваме или му правим знаци, но да му подадем ръка… И колкото повече аналогии ми идват на ум, било за улично сбиване, било за събитие от национално значение, толкова повече това ни поведение ми се струва като правило, което ако формулирам накратко е: Да, ние не обичаме да си помагаме, да си подаваме ръце, да се грижим за ближния… Защо? Нали сме все българи – най-хубавите, най-умните, остроумните и гостоприемните! И не мога да си отговоря – парадокс и това е.
Навлязъл съм в селото и поемам по една пряка към автогарата. И тогава, след тези 5-6 км народопсихология, се сещам нещо. Сещам се, че това “да бъдеш или да не бъдеш” е въпрос на личен избор, а не на логика или норми. Дори не и на нородопсихология. Да извърнеш очи или да подадеш ръка – изборът е твой. И след като е въпрос на избор, то значи няма никакъв парадокс. Просто ние съвсем не сме най-хубавите, най-умните, остроумните и гостоприемните, защото сме избрали да сме други…
Да, изводът не ми е приятен, но по-важното в случая е друго. То е, че изборът не се прави веднъж и завинаги. Той се прави всеки ден и всяка минута. Той е пред нас и винаги ще бъде. И това какви сме е изцяло плод на изборът ни СЕГА!
Вашият коментар