Бягство към щастието

Часът е 0:02, а аз не спя. Не само аз, но какво правят другите точно е без значение. Защото загнездилото се в мен безпокойство, е плод на открития от мен отговор тъкмо на този въпрос – какво наистина правят. А отговорът, на пръв поглед не е нито нов, нито толкова смущаващ: Каквото и да правят другите, те всъщност… бягат. Бягат от реалността. Безпокойството ми идва от изводите които този отговор налага.

Истината е, че всички без изключение, и аз, и ти – всички бягаме. И кой с по-малък, кой с по-голям успех, се опитва по един или друг начин, да излезе от ежедневието, от скуката, от болката…, от реалността и да намери и влезе в един друг свят, свят на новото, на интересното, на удоволствието…, на щастието. Тук някой би вметнал, че стремежът към щастие е заложен в самата същност на Човека. И именно, приятелю. Този стремеж е у всеки един човек. И през целият ни съзнателен или не живот, ние сме водени всъщност не от разума си, а от точно този стремеж… Ето това прозрение е което ме хвана неподготвен и прогони съня. Да, да бъдем щастливи, дори за малко, дори цената да е огромна… „После“ и „последствия“ нямат значение. А да последваме гласа на разума или на желанието да бъдем щастливи винаги е било дилема само за разума.

Не, разумни и щастливи не са несвързани състояния. Да достигнем желаното щастие е възможно и е заслуга основно на разума ни. Това значи, че той също е в услуга на този стремеж. Но това значи и, че разумът ни ползва дотогава, докато постигнем целта, а в състояние на щастие той вече не е нужен… Хм, „състояние на щастие“… Когато то отмине и отново сме „гладни“, сетивата ни отново задействат разума ни с искането да се достави отново щастие… И така до смъртта. Тогава какво е Човек? Каква е неговата същност, ако всичко в него, видимо и невидимо, дори разумът му е подчинено и се използва като средство, като сетиво, имащо една-единствена задача – да осигури достигането на емоционалното състояние, наричано щастие или нирвана, или екстаз, или блаженство, или удоволствие, или удовлетворение… Отговорът е просто кристално очевиден. Човек е… душа.

Или с други думи, Човек прави всичко в името и за нуждите на Душата. Дори това да значи да загуби разума си и дори да значи загуби… живота си. Душата е готова на експерименти. Нужни са и само сетива. И като такива тя използва не само наличните в нашата физика, но е готова и да си създаде виртуални. Чрез разума, превръщайки и него в сетиво и източник на усещания. Затова и реалността е малко желана, затова всички бягат. Колкото по-далече, толкова по-добре. Хоби, развлечения, секс, опиати, любов, дори вяра… физически или измислени, сетивата са си сетива и колкото повече нови приятни усещания носят, толкова по-голям шанс за Душата да достигне отново до целта. Дори да е за малко. Нали всичко е преходно. А щастието лесно се разтваря, разтапя, изчезва и отново сме „гладни“ и отново трябва да бягаме. Този път повече, защото сетивата се уморяват или насищат и трябва да им дадем почивка (ако можем). А ако изпитаме отрицателни емоции, дали няма да им върнем по-бързо готовността да изпитват отново приятните? А ако другият полюс също може да донесе щастие? Душата е готова на всичко и ние следваме нейните пориви. Да й доставим болка, мъка, злоба, ярост… тя иска да опита от всичко. По дяволите разума. Неговите задачи са две: да осигури сетива на душата и да търси нови предизвикателства. А нашата – да ги преследваме.

И ето, ние бягаме. Бягаме към щастието. И в този бяг, аз съм буден, питайки се: кому е нужна тази Душа? Кой и за какво би искал и би й дал вечен живот?