– Тате, моля те… – за пореден път прохленчва средната (вече) щерка и както е завита до брадичката ми прави онези мили очички, на чиято молба от камък да си, няма да издържиш.
– Какво, тате! – забавлявам се да забавям неизбежното още малко аз.
– Разкажи ми – погледът става искрящ – разкажи ми… приказката за мравките.
– Е, добре – капитулирам аз и като се сещам за нещо по-рано през деня, казвам – само че не за мравките, а за едно момиченце, което наричали „Все-тая“. Искаш ли?
Имало едно време едно момиченце, което се казвало Виолета. И то растяло весело и добро дете. Слушало мама и татко за всичко. Когато се случело да направи някоя беля, обаче, Виолета трудно си признавала и дори се опитвала да я скрие.
Един ден, майка й я повикала да й помага в засаждането на малко цветя в двора на тяхната къща. Те имали хубава цветна градинка, а сред цветята най-много били виолетките. Таткото обичал да се шегува, че малката Виолетка е любимата му виолетка и за да не увехне ще трябва да я насади при останалите виолетки, които й били сестрички. Затова и Виолета много обичала градинката и с радост помагала на майка си – поливала, махала тревичките, дори понякога сама засаждала някоя новоподарена виолетка, а когато си играела, често идвала да си говори със сестричките си, да ги види дали имат нужда от нещо и да им разкаже някакви много важни неща, които само на тях можела да каже. Така че щом чула, че ще засаждат нови цветя тя нетърпеливо изтичала навън да види какви са. В бързината си обаче, като не знаела, че майка й ги е оставила на стълбите, тя връхлетяла върху тях, спънала се и се претъркулила право в цветната леха с виолетките.
– Виолета! – викнала отвътре майка й, чувайки трополенето и побързала да излезе. Но какво да види – царяла ужасна бъркотия. Пръст по стълбите, новите цветя – съборени и разпилени, някои счупени, а в градинката пред стълбите Виолета вече се надигала всред изпомачкани и изпочупени виолетки. – Чакай, чакай, мила, какво стана? – притичала майката и й помогнала да се изправи, а Виолета се разплакала. Поударила се и поожулила тук-там тя, имала прах и пръст в очите и устата и малко била зашеметена. Извела я майка й от градинката и я повела да я измие и почисти. Видяло се, че няма нищо страшно – раничките били съвсем малки и бързо щели да оздравеят. Поуспокоила се и Виолета.
Върнали се те на стълбите, а там Виолета отново се разплакала. Като видяла какво е направила с падането си, струвало й се, че сякаш била убила своите сестрички – цветята.
– Няма нищо, миличка – успокоявала я майка й – ще се оправят и те! Дай сега да почистим и подредим. А ако трябва, ще вземем и други цветя.
От тази случка минало известно време, когато майката и таткото на Виолета започнали да забелязват, че тя все по-често използва един и същ отговор за какво ли не – „все тая“. Попитат я дали иска да отиде с мама до магазина – „Все тая“ – отвръщала тя. Иска ли да излезе да играе с другите деца – „Все тая“ – пак казвала тя. Иска ли да погледа телевизия – „Все тая“. Започнала да отговаря така и на забележките към нея.
– Така не се оставят дрехите, мила, сгъвай ги и ги оставяй както досега на мястото им.
– Все тая.
– Какво искаш за закуска?
– Все тая.
– Не е добре да оставяш колелото незаключено.
– Все тая.
Все тая, все тая, все тая. Стигнало се дотам, че децата, с които понякога играела Виолета започнали на шега да й викат Виолета Все-тая, защото тя и в игрите си с тях се държала така. Родителите й започнали да мислят какво да правят, тревожейки се за нея, как да й помогнат, за да стане тя пак предишната Виолета. Решили да я заведат на психолог, с надеждата той да намери верния подход и решение на проблема.
– Вашето дето е загубило нещо – казал им той след един от сеансите при него. – Нещо, което не може да си позволи да признае, но нещо много ценно. Може би това е в основата на нарастващата апатия в нея.
Мислили вкъщи родителите какво може да е това нещо, обсъждали и майката се сетила за случката с цветята. Градинката отдавна била отново същата красива и спретната и по нищо не личало случилото се, но Виолета вече не ходела при цветята. А повикала ли я майка й да помага, че цветята се нуждаят и от нейните грижи, тя отвръщала „Все тая“ и не отивала.
– Но какво толкова – отвърнал бащата – това са просто цветя, не може да са такова „ценно“ нещо, за каквото говори психолога. А и не са изгубени – тук в двора са. Но пък и пари или други ценни неща ние не сме й давали…
– Защо да не е заради цвеятата – продължила идеята си майката – тя ги считаше за свои сестри…
Изминало още време, дошла есента, а Виолета ставала все по-тъжна и унила. Вече дори не отговаряла, а мълчала. Родителите й сега били още по-притеснени за нея и се чудели какво друго да направят, как да намерят и решат проблема. Майка й скришом дори си поплаквала от мъка по дъщеря си като я виждала как повяхва като цвете, оставено без вода.
– Но защо не говорим и със свещеника, който я кръсти – предложила тя веднъж на мъжа си. – Вярно, че не ходим на църква, но той нали каза тогава, че там е лечебница и всеки, който иде с вяра, ще бъде изцелен…
Поговорили и решили да заведат Виолета и при свещеника. Щом казали на Виолета, тя някак се оживила и само попитала дали ще е сега.
– Искаш да е сега ли, мила? – попитала майка й. – Добре, ще се обадя в църквата да попитам.
Пазела си тя визитката на свещеника и побързала да набере номера. Свещеникът отговорил, че може да ги приеме и след по-малко от час те били вече при него.
– Ела, Виолета – поканил момичето свещеникът в една малка стая – ела да ти покажа нещо.
Стаята била пълна с икони и свещникът я отвел до една от тях, която била поставена в средата на стената в красиво оформена рамка. – Ето, това е нашият Господ и Той чува всяка наша молитва. Искаш ли да Му се помолим за нещо?
Притеснените родители чакали отвън търпеливо. Питали се какво ли си говорят свещеникът и Виолета вътре толкова време, но и някак усещали, че са на правилното място и че всичко ще бъде наред. Когато най-после Виолета отново се появила, тя гледала в земята и само казала, че иска да се приберат вкъщи.
– Елате в неделя на службата – казал им усмихнат свещеникът – Виолета да се причасти. А вие можете също да се помолите в храма.
На другата сутрин, майката на Виолета почукала на стаята й, както всяка сутрин, да я повика за закуска, но никой не отговорил. „Още спи“, помислила си тя и отворила вратата. Виолета обаче не била в стаята си, а леглото й било непокътнато.
– Виолета?! – повикала я разтревожено майка й, чудейки се защо и от кога я няма, влязла навътре и погледнала през прозореца към двора, да не би да е там дъщеря й. „Времето в края на циганското лято сутрин си е студено и ако е излязла, Виолета може и да не е добре облечена и да настине“, мислела си тя. Като не я видяла и там, се отправила към хола, а от там влязла в кухнята и се спряла на вратата изненадана – масата била подредена за закуска. В този миг Виолета влетяла от вратата към градината с букет цветя, който бързо поставила във ваза на средата на масата и възкликнала:
– Готово! Добро утро, мамо и честит празник!
Майка й не можела да повярва, но ето, пред нея била същата Виолета от преди. Грейналата й усмивка стопляла майчиното й сърце и тя се спуснала да я прегърне.
– Добре ли си, мила? – само попитала тя.
– Да, исках да ви изненадам за празника, защото вие сте най-добрите родители на света – забърборила Виолета, притисната от майка си.
– Страхотна изненада, наистина – говорела като в унес от радост майка й, все още неразбирайки какво става.
– Да извикаме и татко – отскубнала се Виолета и двете отишли до спалнята. Там Виолета се втурнала върху сънения си баща:
– Честит празник, тате! – и го обсипала с целувки.
– Благодаря, благодаря, ама кой празник е днес? – разсънвал се и се чудел и той какво става.
– Ами празникът на християнското семейство, как кой – отговорила Виолета – Хайде, ела да видиш моята изненада за вас – и го задърпала към кухнята.
Таткото и майката само се споглеждали радостни и вече в кухнята Виолета надълго им обяснила за празника всичко, което предния ден била научила от свещеника. Така минал в радостна възбуда целият ден на семейството – ходили на църковната служба, после в парка, забавлявали се заедно и не останало време да си изяснят от къде е дошла тази промяна, какво се е случило с тяхната Виолета, важното било, че тя била пак онова разцъфнало цвете, което толкова обичали. Едва когато вече станало време за лягане, след като Виолета си измила зъбките и подредила дрешките, а майка й я завила добре в леглото и я целунала за лека нощ, Виолета я задържала за ръка и й казала:
– Аз съм си изгубила кръстчето, мамо. Не исках да ви казвам, за да не ми се карате, но… доста отдавна го няма и не мога да го намеря.
– Кръстчето? – повдигнала вежди майка й.
– Свещеникът ми каза, че то е най-силното нещо на земята и който си го носи също става много силен и ме попита аз дали имам. После ми каза, че щом нямам мога да го правя така – и малката Виолета се прекръстила, поставяйки три пръстчета първо на челото, после на коремчето, след това на дясното рамо и накрая над сърцето – щом искам да бъда силна. Каза ми, че Дядо Боже само иска никога да не лъжа, но всичко да споделям с родителите си… Каза ми, че в Неделното училище може да ме научи и на още важни неща, на които Дядо Боже го е научил, ако искам… Може ли? – и Виолета погледнала майка си с трепетни очи.
– Разбира се, мила – побързала да отговори майка й. – Но ти заради кръстчето ли беше… започна да страдаш и на всичко да казваш „все тая“? – и като осъзнала, че проблемът вече е решен я прегърнала щастлива, а в себе си си казала „Благодаря ти, Господи!“.
– Е, вече знаем как да сме силни, нали! – усмихнала се майката и двете заедно се прекръстили – А кръстче, все пак ще ти купим отново – да си имаш и кръстче.
Дошла неделята и семейството се приготвяло да отиде на службата в църквата. Виолета била много радостна, защото щяла да се причастява, а след това щели да я заведат и на Неделното училище. Вече били готови да тръгнат, когато Виолета се сетила нещо.
– Чакай, мамо – затичала тя към кухнята – нека откъсна няколко цветя за свещеника – и бързо изчезнала през вратата на градината навън. Макар и вече студено, в градината им все още имало цветя за подобен повод и майка й само подвикнала да използва ножицата. След малко от вън се чул слаб вик. Двамата родители се спуснали и почти заедно излезли на стълбите към градината. Виолета била с гръб към тях и гледала нещо в ръцете си.
– Какво, поряза ли се? – извикала майка й със свито сърце и понечила да търгне към нея.
Виолета се обърнала, а на лицето й греела най-щастливата усмивка. В ръката си държала изцапано с пръст синджирче, а на края му висяло кръстче – нейното кръстче.
Вашият коментар